Неделя , дъждовен следобед.

Някъде през Май. Гръмотевици и дъжд.
Вали дъжд. Детето спи а съпруга ми е на работа.
Изключила съм телевизора, не от страх за техниката а за да следвам ритъма на дъжда. Звука на гръмотевиците и на барабанящите по перваза капки е като оркестър.
Само природата го може този концерт.
Мрачно е и съм запалила свещ в червена чашка на перваза. Чакам аромата от нея да се разнесе , а дотогава ще вдишвам аромата на кафето до мен.
Тишина, нещо светва, минават секунди и се чува гръм. Дърветата от вън танцуват не по собствено желание. Птиците мълчат.
Има нещо пречистващо в летните бури. Карат те да спреш на едно място , да се притаиш , да мълчиш и да чакаш. Измиват мръсотията. Карат всички да ги чакат.
Хубав повод да поспрем. Да почакаме.
Да се усмихнем. Не всичко се развива по план , нали?
Живота продължава, земята се върти, бурите идват и си отиват. Слънцето изгрява всяка сутрин. Е понякога е скрито зад облаци , но е там горе.
Бурята отминава. Събори цветчета от кестена. Сина ми ги помисли за сняг.
Мокро е ,но ще изсъхне. Охлюви са се разбягали по пътечките. Някъде далече гърми.
Ще изгрее слънце.